Излизайки на улицата, се огледайте. Кого виждате около себе си?
Намръщени, застинали, унили лица, разбира се с редки изключения.
А изключенията са младите хора, които не са обременени със семейство и ежедневните проблеми.
Какво се случва с обществото ни? Накъде се е запътило?
На работното се място постоянно се гледа часовника, за да приключи деня по-бързо, а прибирайки се у дома, тъпчем корема си и лягаме пред телевизора. И какво гледаме? Или „невероятен“ телевизионен сериал или спортен канал, гордо „яхнали“ дивана.
И чуваме често: “Като се прибера вкъщи, толкова работа ме чака“ – и какво излиза: на дивана не е „лежано“, телевизорът не е гледан, в интернет не е „влизано“.
Хиподинамиката е бичът на нашето общество. Излизаш от апартамента и – хоп в асансьора, повървиш до спирката – качваш се в маршрутката, започваш работа – сядаш на стола.
Но всеки един от нас знае (или поне е чувал), че движението е живот. А по време на интензивно движение в организма се произвеждат ендорфини, т.е. хормони на щастието и радостта. И ние се лишаваме от това щастие и тази радост и се стремим към покой.
Пасивният начин на живот е път към вечността, т.е. към вечната почивка. А покой и покойник са почти синоними. В живота днес крачат живи покойници без цели, без желание, без мечти. Лозунгът над почти всяка глава е само “Хляб и зрелища”.
Да обвиним правителството, да разкритикуваме обществото и т.н. и в резултат на всичко това хубаво да се протегнеш на дивана и да не правиш нищо. Или всеки път да си даваш обещание, че от следващия понеделник започвам … задължително.
“На хладилника съм написала – ОТ УТРЕ ПРЕСТАВАМ ДА СЕ ТЪПЧА!
Всяка сутрин го чета и си мисля: Добре, ЧЕ ОТ УТРЕ, НЕ ОТ ДНЕС! “к
И така отлагаме до безкрай.
Погледнете само малките деца, те не си дават обещания „утре, като стана, ще отида“, те не отлагат. Правят всичко тук и сега – стават и тръгват, падат, стават и отново тръгват. В тях е заложена жажда за живот, интерес към него, любопитство и те се стремят да задоволят глада си с това, което те правят. Те искат да приличат на тези, които ги окуражават.
А на възрастния често му е много трудно просто да стане след падане, чака да му помогнат, да го вдигнат. Лекари, приятели, колеги.
Ние сякаш разполагаме само с думи и обещания. УТРЕ, УТРЕ, УТРЕ… и така минава целият ни живот. Чакаме и чакаме Годо… загубвайки вярата в собствените си сили и способности. Какъв красив комплекс за малоценност, а?
Всичко в нашето тяло е взаимосвързано – и мислите, и мускулите.
Вече не четем, престанали сме да учим – деградираме, скучно е с нас. Малко в живота си правим физически упражнения – отпускат се мускулите, идват куп болести.
Атавизмът все още не е отменен, не се използва в живота – отпада като непотребен.
Промените в тялото не са забележими, особено на младини. Не напразно казват: На младини печелим пари, а след това с тези пари се опитваме да си купим здраве.
А и болестите сякаш идват накуп. Както и причините за тяхното възникване са много – стресът, храненето, екологията … Ту на едно място ни боли, ту на друго. Спомнете си какво препоръчва традиционната медицина при остеохондроза: почивка в леглото, а Авицена е препоръчвал да се движим. Ние сме създадени от природата за движение.
Животните живеят в хармония с природата. Котката след сън винаги се протяга, извива гърба си.
А човек, като се събуди, скача и бяга към тоалетната, и това е целият му комплекс от физически упражнения.
Но аз нито за момент не пиша, за да обвинявам безразборно всички, че водят такъв начин на живот.
Има хора, които живеят, а не съществуват според принципа – денят мина горе-долу добре, значи бива.
Те спадат към онази рядка категория на търсещи, амбициозни и целеустремени хора. И няма никакво значение на колко са години. Те се стремят да изживеят всеки даден им ден ярко, сочно, вкусно. В леко, здраво тяло и да получат от живота максимум. По някаква причина техните планове се реализират и животът им ври и кипи. Те не са разсейват от болежки, защото са здрави.
Те са като малките деца – любознателни, енергични и най-важното – щастливи.
Какво пречи и вие да станете такива?